Никой не знае по-добре какво иска да чете една жена-стрелец от.... друга жена стрелец :)
Години наред човек се примирява със собствената си фантазия, тъй като никой никога не знае какво точно искаш да видиш.
И един хубав ден чуваш за Каори Юки и за невероятно хубавия Принц Лудвиг.
Сюжет от изкривени и "готизирани" приказки, страхотен арт, типажи,каквито винаги си искал да видиш и - черешката на тортата - суперсексапилен некрофилен перверзен извратен самовлюбен оранжевокос принц! Да не забравяме и другите любими герои - едрогърда алчна вещица със синя коса; психо-Червена Шапчица, която се разкрва с пушка и сатър (не по-малко алчна от вещицата); верен слуга, който винаги носи багажа на Лудвиг; любимата на принца, която е плоскогърд призрак и обича да дере хората с тръни; Хензел и Гретел - дуо наемни убийци; дребно същество от неопределен пол, което е лудо влюбено в принца и в същото време го мрази, и, разбира се, цяла банда вещици и мистериозно загиващи годеници (най-добре е да не споменавам бутилираните трупове от личната колекция на Лудвиг).
Но все пак, най-хубавото си остава принца. Все пак, имам много странно влечение към не-метъли с дълги коси, облечени в латекс и леопардови кожи. I think it's the lesbian in me.... Само че Лудвиг не прилича на мацка, въпреки, че Синята Брада го мислеше за годеницата си. У Лудвиг няма нищо яойско, като изключим самовлюбеността му и закачките с Вилхелм. (все пак да спомена, че сънищата ми с таях двамата нищо не значат! :D) Както и да е, no yaoi! *twink*.... I mean.... *blink* ^-^....
Друг невериоятно сладък герой от манга на Юки е Lucille (Лушъл, Люшил, ама не - Люсил :D)
Той е главния персонаж от онгоинг мангата Orchestre Royal De Guignols. За разлика от що-годе мъжествения вид на Лудвиг, Люсил често бива мислен за жена и, според собствените му думи, винаги това е било в негова полза. Само че и у него няма нищо хомосексуално. (ех, става ми жал за гейовете, че всички готини мъже са стрейт :D)
Артът е по-хубав и от този на Ludwig Kakumei. Люсил, независимо от пола, е най-красивото същество, което някога съм виждала. Честно казано, и аз от началото на мангата го мислех за момиче и заедно с Eles (противно дребно момиченце, което се прави на момче на мястото на умрелия си брат-близнак) се изненадах, че не е.... И честно казано, разочаровах се - така де, и аз имам право да точа лиги по руси мацки.
И пак няма да е зле да спомена още персонажи - Елес я споменах, значи...
На първо място Кохаку - третия ми по любимост в мангата (втория ще спомена после). Като за начало, с Кохаку доста си приличаме по темперамент и характер (+ това имам белег, но, слава богу, не минава напряко през лицето ми....), а и Кохаку явно значи Amber (а помните ли коя авторка на блог се казва така? :P) С други думи, дайте ни оръжия и зомбита за млатене и ще сме най-щастливите хора на света! :)
Като сме почнали с оркестъра, нека споменем и Gwindel - виолончелист. Кой знае, може би омразата ми към челисти ме подтикна да не го харесвам от самото начало. Или може би ръста му. Или мълчанието му. Или предчувствие, че е от лошите (засега). Както и да е, не го обичам. Нито пък хамстера му.
Идва ред на втория ми по любимост герой - Berthie. Пианист със котешка маска и суперголям меч (който, уви, не се уголемява със всеки изминал кадър, както меча на Клауд Страйф...) В далечното минало Бърти е пианиста на оркестъра и двамата с Люсил трепят мазни зомбита и хора, които се занимават със guignol-и. В това далечно минало Бърти е бил суперсекси с дългата си коса. В настоящо време той се явява късо подстриган (не много, ама...) и целия в белези, защото навремето, изостанал сред банда зомбита, сам си е прерязал гърлото. Боже, обожавам момченца с белези.... особено по гърлото. Както и да е, сега той е uber лош и суперсладък....
Идва ред на Spinel - мислех, че доста ще я мразя, когато я видях за пръв път, ноо... всъщност ми е симпатична и се надявам да се натиска с Люсил. Опасна жена е, а и лоли-аутфит много й ходи.
И накрая - кралица Cordie. Бих я харесвала ако беше от добрите, но, за жалост, не е. Тя е най-готик лоли от всички в мангата и въпреки висящите викториански парцали и коси, не я харесвам никак. Ще видим как ще се развие като герой и тогава ще говорим пак :)
Ще спомена и два one-shot yaoi-a. Дааа, знам, че мразя яой, но... не мога да отрека, че имаше нещо много приятно дистърбващо в единия. Става въпрос за Boys Next Door. Обожавам приказки за момченца, които са принудени да проституират и буквално всеки ден някой ги изнасилва. Дотук добре. В момента, в който хомосексуализма стане доброволен, аз напускам :D Все пак, това е гадно. И не е никак тъжно и драматично и прочее. Yaoi - не! Hardcore Rape Neko Shotacon - HELL YEAH!!!!!
А другия яой - който не беше изобщо хардкор, а и не бях наясно кое му е яойското, след като всички мязаха на жени - ме изненада приятно с поемата Lady Of Shalott. Мангата е Camelot Garden и в нея има нещо злобно-готическо - това, което наистина обожавам. Всичките висящи кървави тантели и ръкави, зловещи кукли, паяжини, почупени сервизи за чай (с други думи, раят на Емили отъм) - плашат ме до смърт и все пак ги обожавам. Някакво странно състояние на deja vu и делириум от предишен живот.... God, I love gothic!
Чудите се защо не споменавам Angel Sanctuary и Count Cain?
Честно казано, започнах Count Cain, но малко ми доскуча. Има нещо различно в арта.... Мангите са старички и предполагам, че оттогава се е променила доста и самата авторка. Сюжетът ми хареса, но не ме грабна. Напомня леко на Лудвиг, нооо.... не може да се мери с него.
А Angel Sanctuary - няма да се прежаля за го чета! От три години го почвам и стигам само до 2-ри чаптър! Никога нищичко не вдявам и всички ми изглеждат абсолютно еднакви...
Добре де, може и да се прежаля и да го прочета.... с големи мъки.
Друга нейна манга, до която стигнах, е Fairy Cube и с гордост казвам, че я прочетох до средата, ама после, кой знае защо, спрях. Но със сигурност ще я довърша!
Както и да е - да живеят Лудвиг и Люсил (не заедно, обаче!) и нека още дълго време Юки ни радва със сладки момчета и готик парцалки!
събота, 15 май 2010 г.
четвъртък, 6 май 2010 г.
Russian Roulette
Изпит. Четири ученика, четирима в комисията, една пенсионирана учителка, една майка, една влиятелна личност, едно внуче на влиятелна личност и една директорка.
Аз бях един от четиримата ученици. Получих 5,50 заедно с още едно момиче. Другите две получиха 6,00. Аз и майка ми бяхме убедени, че заслужавам пълен отличен. Всички ние мразехме главата на комисията - лице, което подозирахме, че е намалило оценката на внучето на влиятелната личност.
Ситуацията е следната – държавата е в криза, всеки трепери над работното си място, училището е пред закриване. Всеки се опитва да прецака другия. Губи най-глупавия. И ето – имаме 4 члена на комисията. Трима ми пишат 6, четвъртия ми пише 4. От четиримата ученици само аз ще продължа в инструментален отдел, един ще бъде в теоретичен, един ще следва право и един – икономика. Пълен отличен имат Теоретика и Икономиста.
Да върнем лентата. Миналата година оценките на този изпит бяха подарени – изпит държаха дъщеря на учителка, ученик на главата на комисията и ученик, който винаги минава между капките.
Да върнем още малко. Нашия миналогодишен изпит също беше подарен и си признавам, че беше пълен провал. Главата на комисията ни подари оценки, защото не сме нейни ученици. Тази година се канеше да ги намали поради същата причина.
Затова месеци наред я следихме и мразихме. Подозирахме я във всяко прегрешение в това училище. И бяхме подготвени тя да ни прецака. И бяхме прецакани. Поне аз.
Но се оказа, че не тя ме е прецакала. 4 беше оценката, поставена ми от друг член на комисията.
Открай време тук се играят мръсни игри. Преди броени дни беше намалена оценката на Внучето. Баба му вдигна телефона и заплаши директорката на училището. Не е ясно кой е намалил оценката на това дете. Подозренията доскоро падаха само върху главата на комисията, но сега вече под подозрение е още някой.
Има и друга възможност.
Предстоят съкращения сред учителите. Изчезва този, който е сгафил.
Ами ако главата на комисията е накарала друг член да намали оценката ми? По този начин хем остава обичана, хем ме прецаква. Играе двойна игра.
Има и трета възможност.
Всички лъжат. Това, което е ставало по време на оценяването, си остава между четирите стени на залата. Възможно е някой да лъже. Ами ако нито главата, нито другия член са намалили оценката? Остават цели двама в комисията, които може би действат според съвсем различни подбуди.
Но никой не възразява – учениците, защото имат отличен; комисията, защото знаят кой ще е изритан за пободен гаф (четири шестици и една четворка); директорката, защото трепери над поста си; пенсионираната учителка, която се опитва да се оправдае, обвинявайки мен; майката, защото вече е разказала всичко на влиятелната личност с накърненото внуче и училището е пред затваряне.
Може би това е работа на Икономиста, който не е нищо повече от злобен кариерист. Трима от четиримата ученици са толерирани, защото няма да се занимават със свирене. Четвъртия е прецакан, защото ще се занимава. Оправданието на сгафилия член на комисията е – “Не трябва да се главозамайва!”
А единствения ми гаф беше, че не вярвам в постоянното темпо. Постарах се да свиря Бетховен и Шопен, за да не ми се налага да броя по един и същи начин от начало до край. И те пак имат претенции….
Всички ние трябва да сме безчувствени машини, електронни пиана, които не свирят по-вглъбено от един средностатистически MIDI файл. Затова всички страдаме – ние, с грешното темпо, защото ни прецакват заради душевността ни; онези, с верното темпо, защото нямат душевност. И не на последно място една камара даскали, които гледат да прецакат другарчето си, жертвайки учениците.
Това е една мръсна игра на руска рулетка. Само че всички патрони са си на мястото.
Аз бях един от четиримата ученици. Получих 5,50 заедно с още едно момиче. Другите две получиха 6,00. Аз и майка ми бяхме убедени, че заслужавам пълен отличен. Всички ние мразехме главата на комисията - лице, което подозирахме, че е намалило оценката на внучето на влиятелната личност.
Ситуацията е следната – държавата е в криза, всеки трепери над работното си място, училището е пред закриване. Всеки се опитва да прецака другия. Губи най-глупавия. И ето – имаме 4 члена на комисията. Трима ми пишат 6, четвъртия ми пише 4. От четиримата ученици само аз ще продължа в инструментален отдел, един ще бъде в теоретичен, един ще следва право и един – икономика. Пълен отличен имат Теоретика и Икономиста.
Да върнем лентата. Миналата година оценките на този изпит бяха подарени – изпит държаха дъщеря на учителка, ученик на главата на комисията и ученик, който винаги минава между капките.
Да върнем още малко. Нашия миналогодишен изпит също беше подарен и си признавам, че беше пълен провал. Главата на комисията ни подари оценки, защото не сме нейни ученици. Тази година се канеше да ги намали поради същата причина.
Затова месеци наред я следихме и мразихме. Подозирахме я във всяко прегрешение в това училище. И бяхме подготвени тя да ни прецака. И бяхме прецакани. Поне аз.
Но се оказа, че не тя ме е прецакала. 4 беше оценката, поставена ми от друг член на комисията.
Открай време тук се играят мръсни игри. Преди броени дни беше намалена оценката на Внучето. Баба му вдигна телефона и заплаши директорката на училището. Не е ясно кой е намалил оценката на това дете. Подозренията доскоро падаха само върху главата на комисията, но сега вече под подозрение е още някой.
Има и друга възможност.
Предстоят съкращения сред учителите. Изчезва този, който е сгафил.
Ами ако главата на комисията е накарала друг член да намали оценката ми? По този начин хем остава обичана, хем ме прецаква. Играе двойна игра.
Има и трета възможност.
Всички лъжат. Това, което е ставало по време на оценяването, си остава между четирите стени на залата. Възможно е някой да лъже. Ами ако нито главата, нито другия член са намалили оценката? Остават цели двама в комисията, които може би действат според съвсем различни подбуди.
Но никой не възразява – учениците, защото имат отличен; комисията, защото знаят кой ще е изритан за пободен гаф (четири шестици и една четворка); директорката, защото трепери над поста си; пенсионираната учителка, която се опитва да се оправдае, обвинявайки мен; майката, защото вече е разказала всичко на влиятелната личност с накърненото внуче и училището е пред затваряне.
Може би това е работа на Икономиста, който не е нищо повече от злобен кариерист. Трима от четиримата ученици са толерирани, защото няма да се занимават със свирене. Четвъртия е прецакан, защото ще се занимава. Оправданието на сгафилия член на комисията е – “Не трябва да се главозамайва!”
А единствения ми гаф беше, че не вярвам в постоянното темпо. Постарах се да свиря Бетховен и Шопен, за да не ми се налага да броя по един и същи начин от начало до край. И те пак имат претенции….
Всички ние трябва да сме безчувствени машини, електронни пиана, които не свирят по-вглъбено от един средностатистически MIDI файл. Затова всички страдаме – ние, с грешното темпо, защото ни прецакват заради душевността ни; онези, с верното темпо, защото нямат душевност. И не на последно място една камара даскали, които гледат да прецакат другарчето си, жертвайки учениците.
Това е една мръсна игра на руска рулетка. Само че всички патрони са си на мястото.
сряда, 5 май 2010 г.
People Don't Change
Затворих чекмеджето, пълно с папки на отдавна забравени случаи и въздъхнах.
По дяволите, имам чувството, че не съм аз! Вече не ме бива да пиша. Изобщо. Всичко ми се струва брутално повърхностно и пределно ясно, че да заслужава специално внимание.
Казах на един тип, че съм вцепенена. Да, така си е.
Вцепенена съм заради хората, около мен. Какво им става на всички?
Как така всички станаха повърхностни, малодушни и страхливи.
Най-великия човек, когото познавах, се разкри пред мен като низка мижитурка; като някакво дребно и зловредно същество. Като зло тролче.
Аз ли порастнах или те се смалиха?
Някога този човек се опита да ми втълпи, че не съм странна, а напълно обикновена. И аз свикнах с тая мисъл. Дори се представях така на хората. Отношението ми към света е най-вече недоумяващо. Не се включвам в тия проклети игри, в които доказваш колко си TRVE. Не ме интересува дали съм TRVE. Аз живея за себе си и се ядосвам само когато някой се опита да навлезе в територията ми и да ми наложи представа или постъпка.
Споря, когато наистина ме интересува.
Лъжа, без да ми мигне окото.
И също така съм мила, състрадателна и помагам винаги, когато мога. Не за да получа нещо, а просто ей така.
А те всичките продължават с глупостите си. Преструват се, играят си или каквото там правят.
Тоя същия човек ми каза година по-късно, че съм много странна. Което предизвика една псувня над тая нелепост. :D
И за капак, това лице, което за мен беше номер едно в класацията за великост, интересност и прочее, взе, че се показа като дребно малодушно страхливо лигаво превзето тролче :D Мразя хора, които, когато са нещастни, редят камара банални и уж тежкарски фрази, разпращат ги на абонатите си в скайп, за да видят кой още им е приятел и съответно кой ще е публиката, и си сменят аватара с някоя тъжна картинка.
Тези хора си играят на живот. Те играят представление на другите. И дори не го осъзнават.
И аз бях същата съвсем до скоро. Макар че тогава поне имах сърце и чувствах.
А сега май само се гневя :)
Но пък бързо ми минава.
Хората изгубиха стойността си.
Вече наистина са заменими.
Ние не се променяме. Просто призмата изменя положението си, а съответно и образа, който виждаме през нея :)
По дяволите, имам чувството, че не съм аз! Вече не ме бива да пиша. Изобщо. Всичко ми се струва брутално повърхностно и пределно ясно, че да заслужава специално внимание.
Казах на един тип, че съм вцепенена. Да, така си е.
Вцепенена съм заради хората, около мен. Какво им става на всички?
Как така всички станаха повърхностни, малодушни и страхливи.
Най-великия човек, когото познавах, се разкри пред мен като низка мижитурка; като някакво дребно и зловредно същество. Като зло тролче.
Аз ли порастнах или те се смалиха?
Някога този човек се опита да ми втълпи, че не съм странна, а напълно обикновена. И аз свикнах с тая мисъл. Дори се представях така на хората. Отношението ми към света е най-вече недоумяващо. Не се включвам в тия проклети игри, в които доказваш колко си TRVE. Не ме интересува дали съм TRVE. Аз живея за себе си и се ядосвам само когато някой се опита да навлезе в територията ми и да ми наложи представа или постъпка.
Споря, когато наистина ме интересува.
Лъжа, без да ми мигне окото.
И също така съм мила, състрадателна и помагам винаги, когато мога. Не за да получа нещо, а просто ей така.
А те всичките продължават с глупостите си. Преструват се, играят си или каквото там правят.
Тоя същия човек ми каза година по-късно, че съм много странна. Което предизвика една псувня над тая нелепост. :D
И за капак, това лице, което за мен беше номер едно в класацията за великост, интересност и прочее, взе, че се показа като дребно малодушно страхливо лигаво превзето тролче :D Мразя хора, които, когато са нещастни, редят камара банални и уж тежкарски фрази, разпращат ги на абонатите си в скайп, за да видят кой още им е приятел и съответно кой ще е публиката, и си сменят аватара с някоя тъжна картинка.
Тези хора си играят на живот. Те играят представление на другите. И дори не го осъзнават.
И аз бях същата съвсем до скоро. Макар че тогава поне имах сърце и чувствах.
А сега май само се гневя :)
Но пък бързо ми минава.
Хората изгубиха стойността си.
Вече наистина са заменими.
Ние не се променяме. Просто призмата изменя положението си, а съответно и образа, който виждаме през нея :)
четвъртък, 15 април 2010 г.
Артистът и Обществото
Не всеки би могъл да е артист, независимо какво разправят злите езици.
Гледаш ги всички тези драскащи, пищящи или мацотещи хора.... Бездарни и фалшиви, като лошо направени театрални декори.
За обществото не си артист, ако поне веднъж не си се опитал да се самоубиеш. Когато няма скандал, няма и публика. Обществото жадува за зрелища, но все пак те заклеймява като твърде драматизиращ и луд.
Нима не живеем за това общество? Нима не творим за него?
И никога не сме достатъчно добри. Кой ще ми каже необходимия брой опити за самоубийство, достоверните дози скандал и скука? Защото съм скучна, ако не живея като уличница и съм фалшива, когато съм наистина уличница.
Някой ще ми каже ли какво искат хората?
Може би е нужно да умра, за да ме оценят подобаващо. Нима не са били всички отритнати?
И Бетховен, който е прерязал струните на пианото си, и Моцарт, когото Салиери е отровил, и самия Салиери, осъзнаващ краха си пред гения на съперника си, и Вагнер, който е проституирал, за да уреди изпълнения на композициите си, и Шопен, който е избягал в Англия, за да съкрати живота си, и Бах, когото са отрекли, понеже е свирил с палец.... И още хиляди.
И аз.
Да бъда ли скучна? Или да се погубя?
Не мога да кажа, че не ми пука. Пука ми, и то много.
Може би това е чистата Бетховеновска мнима мизантропия, която ме кара да осъждам другите и същевременно да живея за тях.
Защото иначе какъв би бил смисълът на едно изцяло гоцентрично съществувание?
Кои сме ние сами по себе си? Кои сме ние сред Вселената?
Човек за човека е вълк.
Ако ние сме вълци, то вълците какво са?
Може би артисти.
Или Общество.
Защото ние сме и двете - и герои, и маса рушители.
Зависи само от гледната точка....
Гледаш ги всички тези драскащи, пищящи или мацотещи хора.... Бездарни и фалшиви, като лошо направени театрални декори.
За обществото не си артист, ако поне веднъж не си се опитал да се самоубиеш. Когато няма скандал, няма и публика. Обществото жадува за зрелища, но все пак те заклеймява като твърде драматизиращ и луд.
Нима не живеем за това общество? Нима не творим за него?
И никога не сме достатъчно добри. Кой ще ми каже необходимия брой опити за самоубийство, достоверните дози скандал и скука? Защото съм скучна, ако не живея като уличница и съм фалшива, когато съм наистина уличница.
Някой ще ми каже ли какво искат хората?
Може би е нужно да умра, за да ме оценят подобаващо. Нима не са били всички отритнати?
И Бетховен, който е прерязал струните на пианото си, и Моцарт, когото Салиери е отровил, и самия Салиери, осъзнаващ краха си пред гения на съперника си, и Вагнер, който е проституирал, за да уреди изпълнения на композициите си, и Шопен, който е избягал в Англия, за да съкрати живота си, и Бах, когото са отрекли, понеже е свирил с палец.... И още хиляди.
И аз.
Да бъда ли скучна? Или да се погубя?
Не мога да кажа, че не ми пука. Пука ми, и то много.
Може би това е чистата Бетховеновска мнима мизантропия, която ме кара да осъждам другите и същевременно да живея за тях.
Защото иначе какъв би бил смисълът на едно изцяло гоцентрично съществувание?
Кои сме ние сами по себе си? Кои сме ние сред Вселената?
Човек за човека е вълк.
Ако ние сме вълци, то вълците какво са?
Може би артисти.
Или Общество.
Защото ние сме и двете - и герои, и маса рушители.
Зависи само от гледната точка....
сряда, 24 март 2010 г.
Underland
Възможно ли е да се промениш?
Може би всяка "Страна на Чудесата" е различна. Може би когато ти скочиш в заешката дупка, няма да попаднеш на същото място като мен. Може би "Wonderland" е нещо като Владенията на Дейви Джоунс - всеки със своята благословия и проклятие. Съвсем като огледалото на д-р Парнасус.
Чудя се що за чудеса ще са моите. Едва ли ще попадна в слънчева и зелена страна. По-вероятно е да ида в Underland, отколкото в Wonderland...
За какво мечтая ли? За Англия, само че малко по-необикновена от обикновено.
Същите сиво-сини дървета без нито едно листо, мъгла и облаци.
Може пък моята Underland да е Chatsworth. Съвсем като за мен със всичките си скрити статуи и тайни. Винаги има какво още да откриеш. Там е работата, че си падам по мрачни и зловещи места. Просто ми навяват винаги някакво странно Deja Vu. Сякаш в някой предишен живот съм живяла сред вечни ледове и мрак. (Някъде сред Ангмар :D)
В последно време настроението ми се лута между абсолютно щастие и самоубийствена скръб. Не че е нещо ново де...
Изтърсих се по стълбите и след една тлъста псувня прецених, че е на късмет, понеже се подхлъзнах с десен крак.
После в разгара на тъпумно щастие и зяпане в тавана ми беше достатъчно да видя един-единствен човек и да се преселя в самоубийствените емовски владения....
Може пък да се дължи на времето - от серотонинни лъчи до мрак и студ.
I need chocolate...
Добрата новина е, че чантата ми прилича на Лудия Шапкар. След цяла седмица мъкнене на ужасна лилава дамска.... торба, направо.... установих, че една чанта не е чанта, ако не можеш да рисуваш по нея. Моята прилича на книга за магии; върху нея е татуиран целия ми живот. Всичко е оставило своята следа.
Най-вече прилича на дърт рокер с размазани и сбръчкани татуси :D
Нарисувах си и тролче, наречено "Тъп Художник", и то един конкретен... (кон, че и кретен)
Браво, сега пък се ядосах.
Наистина мразя всички художници без изключение....
Надути самовлюбени педерастични безвкусни твари!
Както и да е...
Точно в момента единственото ми намерение е да си намеря заешка дупка и да скоча в нея. Не ме интересува какво има там, важното е да е нещо друго. Независимо дали е Wonderland или Underland, ще скоча абсолютно безкомпромисно!
When the world's crashing down
When I fall and hit the ground
I will turn myself around
Don't you try to stop me
I, I won't cry
Може би всяка "Страна на Чудесата" е различна. Може би когато ти скочиш в заешката дупка, няма да попаднеш на същото място като мен. Може би "Wonderland" е нещо като Владенията на Дейви Джоунс - всеки със своята благословия и проклятие. Съвсем като огледалото на д-р Парнасус.
Чудя се що за чудеса ще са моите. Едва ли ще попадна в слънчева и зелена страна. По-вероятно е да ида в Underland, отколкото в Wonderland...
За какво мечтая ли? За Англия, само че малко по-необикновена от обикновено.
Същите сиво-сини дървета без нито едно листо, мъгла и облаци.
Може пък моята Underland да е Chatsworth. Съвсем като за мен със всичките си скрити статуи и тайни. Винаги има какво още да откриеш. Там е работата, че си падам по мрачни и зловещи места. Просто ми навяват винаги някакво странно Deja Vu. Сякаш в някой предишен живот съм живяла сред вечни ледове и мрак. (Някъде сред Ангмар :D)
В последно време настроението ми се лута между абсолютно щастие и самоубийствена скръб. Не че е нещо ново де...
Изтърсих се по стълбите и след една тлъста псувня прецених, че е на късмет, понеже се подхлъзнах с десен крак.
После в разгара на тъпумно щастие и зяпане в тавана ми беше достатъчно да видя един-единствен човек и да се преселя в самоубийствените емовски владения....
Може пък да се дължи на времето - от серотонинни лъчи до мрак и студ.
I need chocolate...
Добрата новина е, че чантата ми прилича на Лудия Шапкар. След цяла седмица мъкнене на ужасна лилава дамска.... торба, направо.... установих, че една чанта не е чанта, ако не можеш да рисуваш по нея. Моята прилича на книга за магии; върху нея е татуиран целия ми живот. Всичко е оставило своята следа.
Най-вече прилича на дърт рокер с размазани и сбръчкани татуси :D
Нарисувах си и тролче, наречено "Тъп Художник", и то един конкретен... (кон, че и кретен)
Браво, сега пък се ядосах.
Наистина мразя всички художници без изключение....
Надути самовлюбени педерастични безвкусни твари!
Както и да е...
Точно в момента единственото ми намерение е да си намеря заешка дупка и да скоча в нея. Не ме интересува какво има там, важното е да е нещо друго. Независимо дали е Wonderland или Underland, ще скоча абсолютно безкомпромисно!
When the world's crashing down
When I fall and hit the ground
I will turn myself around
Don't you try to stop me
I, I won't cry
четвъртък, 25 февруари 2010 г.
Отрова
И ето ме пак, любимата ви Сардония, която се появява само за да апострофира някого.
Абе селяндури нйедни, кой ви излъга, че глупавото ви ежедневие е от някакво значение за някого?
И малкото хора, които се стараеха да се правят на интересни (поне това...) вече съвсем са олабили края и са започнали да редят една камара глупави обяснения, оправдания и безинтересни биографични данни.
Всички изявени стихоплетци са се смалили до титла "драскачи", която е за минус 100 ДК и е другата крайност на идиотизма.... (иначе казано, Фермери FTW!)
Проведох кратко изследване и установих, че всички тия хора са се примирили с живота на средностатистическия псевдо-ЕнтЕлЕгЕнт - грозно гадже, тъпа професия, ограничени интереси и, разбира се, много тесен кръг аверчета (докато един друг кръг е много разширен...), с които знаят само да пият, пеят и да си играят на супергерои.
Внезапно осъзнах, че съм абсолютно равнодушна към тия хора. (И си зададох изконния екзистенциален въпрос "Къде ми е бил ума?!")
И как никак не съм равнодушна към хора, които си мислят, че не съм ги забелязала.
Истината е, че тия хора не биха могли да бъдат засенчени от масата скучни trve-нца.
Може да си мислят, че навремето са били пренебрегнати, но не е така.
Огледайте се, бе, хора? Къде сте вие.... и къде са ония, в чиято сянка сте попадали?
Имат фен-гърли? Та вижте ги на какво приличат....
Имат щастлив брак? Що за гаргойл е тая жена?!
На пръв поглед сякаш получават всичко.... И все пак попадат от беда на беда. Здраве, работа, та дори и самочувствие. (Особено ако стигнат до там, че да пропагандират собствените си драсканици и никой да не им плаща за това...)
И ето го пак изконния екзистенциален въпрос...
Как си могъл да обичаш този човек. Как си могъл да дружиш с него, да се движите в една и съща среда. Нима можеш да си приятел или любовник с някой толкова скучен?
Нима при тези хора някога нещо се променя?
Истината е, че няма нищо да се измени с тях. Нито акъла, нито живота, нито степента на нещастие.
Нима е възможно да познаваш някого от години и през това време мнението му да не се е променило поне малко, без значение от насоката?
Да, възможно е.
Факт е.
Фундаментална истина, и то горчива като змийска отрова.
Но не виня тях. Виня себе си за всички пропилени дни, месеци, години...
За пропилени емоции, надежди и очаквания.
Наистина,
Our hopes and expectations,
Black holes and revelations.
Целувки,
Sardonia
Абе селяндури нйедни, кой ви излъга, че глупавото ви ежедневие е от някакво значение за някого?
И малкото хора, които се стараеха да се правят на интересни (поне това...) вече съвсем са олабили края и са започнали да редят една камара глупави обяснения, оправдания и безинтересни биографични данни.
Всички изявени стихоплетци са се смалили до титла "драскачи", която е за минус 100 ДК и е другата крайност на идиотизма.... (иначе казано, Фермери FTW!)
Проведох кратко изследване и установих, че всички тия хора са се примирили с живота на средностатистическия псевдо-ЕнтЕлЕгЕнт - грозно гадже, тъпа професия, ограничени интереси и, разбира се, много тесен кръг аверчета (докато един друг кръг е много разширен...), с които знаят само да пият, пеят и да си играят на супергерои.
Внезапно осъзнах, че съм абсолютно равнодушна към тия хора. (И си зададох изконния екзистенциален въпрос "Къде ми е бил ума?!")
И как никак не съм равнодушна към хора, които си мислят, че не съм ги забелязала.
Истината е, че тия хора не биха могли да бъдат засенчени от масата скучни trve-нца.
Може да си мислят, че навремето са били пренебрегнати, но не е така.
Огледайте се, бе, хора? Къде сте вие.... и къде са ония, в чиято сянка сте попадали?
Имат фен-гърли? Та вижте ги на какво приличат....
Имат щастлив брак? Що за гаргойл е тая жена?!
На пръв поглед сякаш получават всичко.... И все пак попадат от беда на беда. Здраве, работа, та дори и самочувствие. (Особено ако стигнат до там, че да пропагандират собствените си драсканици и никой да не им плаща за това...)
И ето го пак изконния екзистенциален въпрос...
Как си могъл да обичаш този човек. Как си могъл да дружиш с него, да се движите в една и съща среда. Нима можеш да си приятел или любовник с някой толкова скучен?
Нима при тези хора някога нещо се променя?
Истината е, че няма нищо да се измени с тях. Нито акъла, нито живота, нито степента на нещастие.
Нима е възможно да познаваш някого от години и през това време мнението му да не се е променило поне малко, без значение от насоката?
Да, възможно е.
Факт е.
Фундаментална истина, и то горчива като змийска отрова.
Но не виня тях. Виня себе си за всички пропилени дни, месеци, години...
За пропилени емоции, надежди и очаквания.
Наистина,
Our hopes and expectations,
Black holes and revelations.
Целувки,
Sardonia
петък, 29 януари 2010 г.
Сивото Зове
Няма нищо по-скучно от хората, свързващи сивото със скука.
Всъщност на какво е символ този цвят?
Ще ви кажа.
На каквото си поискате. Необходима е само капка въобръжение.
Всъщност сивото е важен цвят - баланс, спокойствие.
Сивото е в облаците, в металите, в морето.
И какво? Пристига някой скучен и глупав човек и бърка сивото с еднообразие.
Но това е една от многото грешни фундаментални истини. Това, че си сляп, не значи, че няма нищо за гледане.
Всъщност в сивото има нещо древно и мъдро; нещо, което ни кара да се замислим.
Сив плащ, сиви очи....
Сив чай :D
Че какво по-многоцветно съществува от сребърните паяжини, които блестят на слабата светлина на звездите?
Какво по-красиво от морето по време на буря, когато сивите му вълни ликуват?
Как няма да е скучно сивото, щом скучните хора виждат у него само сивота?
Никой не гледа отвъд спектрите и насадените епитети.
Никой не вижда в дълбочина, никой не задълбава в значенията на цветовете и формите.
Никой не съумява да види и оцени красотата.
Защото не е модерно. Защото в това няма никаква слава.
Как ще си като другите, ако не си?
И на кого ли му е нужно това скучно сиво вещество?
Всъщност на какво е символ този цвят?
Ще ви кажа.
На каквото си поискате. Необходима е само капка въобръжение.
Всъщност сивото е важен цвят - баланс, спокойствие.
Сивото е в облаците, в металите, в морето.
И какво? Пристига някой скучен и глупав човек и бърка сивото с еднообразие.
Но това е една от многото грешни фундаментални истини. Това, че си сляп, не значи, че няма нищо за гледане.
Всъщност в сивото има нещо древно и мъдро; нещо, което ни кара да се замислим.
Сив плащ, сиви очи....
Сив чай :D
Че какво по-многоцветно съществува от сребърните паяжини, които блестят на слабата светлина на звездите?
Какво по-красиво от морето по време на буря, когато сивите му вълни ликуват?
Как няма да е скучно сивото, щом скучните хора виждат у него само сивота?
Никой не гледа отвъд спектрите и насадените епитети.
Никой не вижда в дълбочина, никой не задълбава в значенията на цветовете и формите.
Никой не съумява да види и оцени красотата.
Защото не е модерно. Защото в това няма никаква слава.
Как ще си като другите, ако не си?
И на кого ли му е нужно това скучно сиво вещество?
сряда, 20 януари 2010 г.
The Importance of Being Wild(e)
О, да.
Всички ние сме остроумни, иронични, саркастични и маниакално сардонични!
Всички ние сме скандални, свободни и толкова trve.
Но, казано е - не стига да бродиш няколко дни из пущинака, за да заприличаш на Бързоход.
Нито стигат няколко заучени реплики, за да звучиш като Уайлд. (още по-малко пък да пишеш като него....)
Но на света се намират достатъчно претенденти (че и претендентки, чието мъжеството им пречи да носят рокли), които са твърдо убедени, че иронията би могла да бъде аргумент.
Има само два вида ирония - единия е иронията на комплексирания и унизен човек, явяваща се като един вид отмъщение към Големия Лош Свят. А другия - е, той е специалитет на чистата злоба у хората - чистата и неподправена злоба; такава, каквато притежават само децата.
Смея да твърдя, че притежавам тази детска злоба и егоизъм. И, въпреки, че обичам да цитирам Уайлд, винаги предпочитам свои собствени размисли и страсти. С други думи - защо да цитирам другите, след като мога да цитирам себе си?
Но нека се върнем към безкрайната дилема "да бъдеш или да не бъдеш".
От една страна, няма нищо по-.... хм.... "достойно" от това да бъдеш "лош" с "лошите" и "добър" с кифлата си (а.к.а. - "Милу").
Според мен, пък, е много по-убедително да третираш хората еднакво. А също така и себе си. Самоиронията е другото качество, което уж всички притежават, но, за съжаление, никой не практикува....
Когато си посветил живота си на сарказма и скандала нямаш никакво право да се преструваш на непорочен. (виж, обратното е позволено. Изисква се богата фантазия да излъжеш другите, но три пъти по-богата да излъжеш себе си....)
Длъжен си да приемаш всички клевети в името на лошата репутация!
И защо?
Защо толкова старателно се набутваме в калта и се представяме в ужасна светлина?
Защото е модно. (От няколко века насам. Примерно 21)
Защото няма нищо по-важно от това да бъдеш некадърен циник, който не е нищо повече от недостойно копие на тези, които са имали смелостта да оправдаят всички слухове.
Всички ние сме остроумни, иронични, саркастични и маниакално сардонични!
Всички ние сме скандални, свободни и толкова trve.
Но, казано е - не стига да бродиш няколко дни из пущинака, за да заприличаш на Бързоход.
Нито стигат няколко заучени реплики, за да звучиш като Уайлд. (още по-малко пък да пишеш като него....)
Но на света се намират достатъчно претенденти (че и претендентки, чието мъжеството им пречи да носят рокли), които са твърдо убедени, че иронията би могла да бъде аргумент.
Има само два вида ирония - единия е иронията на комплексирания и унизен човек, явяваща се като един вид отмъщение към Големия Лош Свят. А другия - е, той е специалитет на чистата злоба у хората - чистата и неподправена злоба; такава, каквато притежават само децата.
Смея да твърдя, че притежавам тази детска злоба и егоизъм. И, въпреки, че обичам да цитирам Уайлд, винаги предпочитам свои собствени размисли и страсти. С други думи - защо да цитирам другите, след като мога да цитирам себе си?
Но нека се върнем към безкрайната дилема "да бъдеш или да не бъдеш".
От една страна, няма нищо по-.... хм.... "достойно" от това да бъдеш "лош" с "лошите" и "добър" с кифлата си (а.к.а. - "Милу").
Според мен, пък, е много по-убедително да третираш хората еднакво. А също така и себе си. Самоиронията е другото качество, което уж всички притежават, но, за съжаление, никой не практикува....
Когато си посветил живота си на сарказма и скандала нямаш никакво право да се преструваш на непорочен. (виж, обратното е позволено. Изисква се богата фантазия да излъжеш другите, но три пъти по-богата да излъжеш себе си....)
Длъжен си да приемаш всички клевети в името на лошата репутация!
И защо?
Защо толкова старателно се набутваме в калта и се представяме в ужасна светлина?
Защото е модно. (От няколко века насам. Примерно 21)
Защото няма нищо по-важно от това да бъдеш некадърен циник, който не е нищо повече от недостойно копие на тези, които са имали смелостта да оправдаят всички слухове.
събота, 9 януари 2010 г.
The Fame Monstress
Добър ден от мен. Или може би нощ.
Както винаги, ще се въздържа от безсмислени уводи и оправдания.
Такава съм си - не се задържам никъде за дълго. Аз съм номад и живея в четири чанти.
Поне веднъж в годината стоварвам куфарите в ъгъла на някоя нова празна стая, чиито стени чакат боядисване и имат нужда от прозорци.
Обвързването с хора и предмети ме плаши. Да принадлежа само на едно място, само на един човек, би значело, че съм ничия. Най-вече че не притежавам себе си.
Не оставих прощално писмо, защото този път не искам да бъда намерена. Не бягам от другите, бягам от себе си.
Тези, които обичам, ще си ги взема. Другите ще ги забравя.
Когато за пръв път се измъкнах тихомълком си мислех, че няма да се удържа и ще се върна рано или късно. Че няма да издържа без тия хора, без тия спомени.
А се оказа, че няма нищо по-лесно от това да се махнеш.
Освен от тези, които обичаш.
В крайна сметка, каквото и да са ти направили, не можеш да им се сърдиш вечно.
Знам, че няма дума monstress. Но пък ми харесва как звучи.
Всички гоним слава, дори и да не си го признаваме. Младост, красота, богатство....
Всеки иска да е един Дориан Грей, който уж прилага на практика теориите на Хенри.
Глупсотта е заложена в човешката природа.
Говорим с клишета, рекламираме се.
Пишем безсмислени постове в безсмислени блогове, само за да бъдем забелязани и оценени.
Или се крием от познатите си, натяквайки сами на себе си, че не сме като тях.
Всъщност се крием в славата си.
Когато се превърнеш в търговска марка другите не виждат какъв си всъщност. Особено ако под грима няма нищо.
Всички се продаваме. Не непременно за пари. Но го правим.
Затова всички морални устои и приказки за честност отиват по дяволите.
И в крайна сметка психясваш и те натикват в усмириелна риза в някой диспансер. Поне докато не го закрият и не пуснат лудите на свобода - ей така, още с усмирителните ризи.
Не се чудете на тия, които си говорят сами. Не, това няма общо с диспансерите. Хорицата просто си имат wireless слушалки. Скоро ще имаме микрочипове в главите си и от ушите ни ще стърчат антени. Нищо чудно и да позеленеем и като стъпим на Марс, местните жители да се разбягат, пищейки: "Ааааа! Зелени човечета!!!!"
Както и да е, отивам да си наточа ноктите и да злоупотребя с алкохола.
Лека ви нощ. Или ден, всъщност.....
Както винаги, ще се въздържа от безсмислени уводи и оправдания.
Такава съм си - не се задържам никъде за дълго. Аз съм номад и живея в четири чанти.
Поне веднъж в годината стоварвам куфарите в ъгъла на някоя нова празна стая, чиито стени чакат боядисване и имат нужда от прозорци.
Обвързването с хора и предмети ме плаши. Да принадлежа само на едно място, само на един човек, би значело, че съм ничия. Най-вече че не притежавам себе си.
Не оставих прощално писмо, защото този път не искам да бъда намерена. Не бягам от другите, бягам от себе си.
Тези, които обичам, ще си ги взема. Другите ще ги забравя.
Когато за пръв път се измъкнах тихомълком си мислех, че няма да се удържа и ще се върна рано или късно. Че няма да издържа без тия хора, без тия спомени.
А се оказа, че няма нищо по-лесно от това да се махнеш.
Освен от тези, които обичаш.
В крайна сметка, каквото и да са ти направили, не можеш да им се сърдиш вечно.
Знам, че няма дума monstress. Но пък ми харесва как звучи.
Всички гоним слава, дори и да не си го признаваме. Младост, красота, богатство....
Всеки иска да е един Дориан Грей, който уж прилага на практика теориите на Хенри.
Глупсотта е заложена в човешката природа.
Говорим с клишета, рекламираме се.
Пишем безсмислени постове в безсмислени блогове, само за да бъдем забелязани и оценени.
Или се крием от познатите си, натяквайки сами на себе си, че не сме като тях.
Всъщност се крием в славата си.
Когато се превърнеш в търговска марка другите не виждат какъв си всъщност. Особено ако под грима няма нищо.
Всички се продаваме. Не непременно за пари. Но го правим.
Затова всички морални устои и приказки за честност отиват по дяволите.
И в крайна сметка психясваш и те натикват в усмириелна риза в някой диспансер. Поне докато не го закрият и не пуснат лудите на свобода - ей така, още с усмирителните ризи.
Не се чудете на тия, които си говорят сами. Не, това няма общо с диспансерите. Хорицата просто си имат wireless слушалки. Скоро ще имаме микрочипове в главите си и от ушите ни ще стърчат антени. Нищо чудно и да позеленеем и като стъпим на Марс, местните жители да се разбягат, пищейки: "Ааааа! Зелени човечета!!!!"
Както и да е, отивам да си наточа ноктите и да злоупотребя с алкохола.
Лека ви нощ. Или ден, всъщност.....
Абонамент за:
Коментари (Atom)