The Fame Monstress

Добър ден от мен. Или може би нощ.
Както винаги, ще се въздържа от безсмислени уводи и оправдания.
Такава съм си - не се задържам никъде за дълго. Аз съм номад и живея в четири чанти.
Поне веднъж в годината стоварвам куфарите в ъгъла на някоя нова празна стая, чиито стени чакат боядисване и имат нужда от прозорци.
Обвързването с хора и предмети ме плаши. Да принадлежа само на едно място, само на един човек, би значело, че съм ничия. Най-вече че не притежавам себе си.
Не оставих прощално писмо, защото този път не искам да бъда намерена. Не бягам от другите, бягам от себе си.
Тези, които обичам, ще си ги взема. Другите ще ги забравя.
Когато за пръв път се измъкнах тихомълком си мислех, че няма да се удържа и ще се върна рано или късно. Че няма да издържа без тия хора, без тия спомени.
А се оказа, че няма нищо по-лесно от това да се махнеш.
Освен от тези, които обичаш.
В крайна сметка, каквото и да са ти направили, не можеш да им се сърдиш вечно.

Знам, че няма дума monstress. Но пък ми харесва как звучи.
Всички гоним слава, дори и да не си го признаваме. Младост, красота, богатство....
Всеки иска да е един Дориан Грей, който уж прилага на практика теориите на Хенри.
Глупсотта е заложена в човешката природа.
Говорим с клишета, рекламираме се.
Пишем безсмислени постове в безсмислени блогове, само за да бъдем забелязани и оценени.
Или се крием от познатите си, натяквайки сами на себе си, че не сме като тях.

Всъщност се крием в славата си.
Когато се превърнеш в търговска марка другите не виждат какъв си всъщност. Особено ако под грима няма нищо.
Всички се продаваме. Не непременно за пари. Но го правим.
Затова всички морални устои и приказки за честност отиват по дяволите.
И в крайна сметка психясваш и те натикват в усмириелна риза в някой диспансер. Поне докато не го закрият и не пуснат лудите на свобода - ей така, още с усмирителните ризи.
Не се чудете на тия, които си говорят сами. Не, това няма общо с диспансерите. Хорицата просто си имат wireless слушалки. Скоро ще имаме микрочипове в главите си и от ушите ни ще стърчат антени. Нищо чудно и да позеленеем и като стъпим на Марс, местните жители да се разбягат, пищейки: "Ааааа! Зелени човечета!!!!"

Както и да е, отивам да си наточа ноктите и да злоупотребя с алкохола.
Лека ви нощ. Или ден, всъщност.....