Сивото Зове

Няма нищо по-скучно от хората, свързващи сивото със скука.
Всъщност на какво е символ този цвят?
Ще ви кажа.
На каквото си поискате. Необходима е само капка въобръжение.
Всъщност сивото е важен цвят - баланс, спокойствие.
Сивото е в облаците, в металите, в морето.
И какво? Пристига някой скучен и глупав човек и бърка сивото с еднообразие.
Но това е една от многото грешни фундаментални истини. Това, че си сляп, не значи, че няма нищо за гледане.
Всъщност в сивото има нещо древно и мъдро; нещо, което ни кара да се замислим.
Сив плащ, сиви очи....
Сив чай :D
Че какво по-многоцветно съществува от сребърните паяжини, които блестят на слабата светлина на звездите?
Какво по-красиво от морето по време на буря, когато сивите му вълни ликуват?

Как няма да е скучно сивото, щом скучните хора виждат у него само сивота?
Никой не гледа отвъд спектрите и насадените епитети.
Никой не вижда в дълбочина, никой не задълбава в значенията на цветовете и формите.
Никой не съумява да види и оцени красотата.
Защото не е модерно. Защото в това няма никаква слава.
Как ще си като другите, ако не си?
И на кого ли му е нужно това скучно сиво вещество?

The Importance of Being Wild(e)

О, да.
Всички ние сме остроумни, иронични, саркастични и маниакално сардонични!
Всички ние сме скандални, свободни и толкова trve.
Но, казано е - не стига да бродиш няколко дни из пущинака, за да заприличаш на Бързоход.
Нито стигат няколко заучени реплики, за да звучиш като Уайлд. (още по-малко пък да пишеш като него....)
Но на света се намират достатъчно претенденти (че и претендентки, чието мъжеството им пречи да носят рокли), които са твърдо убедени, че иронията би могла да бъде аргумент.
Има само два вида ирония - единия е иронията на комплексирания и унизен човек, явяваща се като един вид отмъщение към Големия Лош Свят. А другия - е, той е специалитет на чистата злоба у хората - чистата и неподправена злоба; такава, каквато притежават само децата.
Смея да твърдя, че притежавам тази детска злоба и егоизъм. И, въпреки, че обичам да цитирам Уайлд, винаги предпочитам свои собствени размисли и страсти. С други думи - защо да цитирам другите, след като мога да цитирам себе си?
Но нека се върнем към безкрайната дилема "да бъдеш или да не бъдеш".
От една страна, няма нищо по-.... хм.... "достойно" от това да бъдеш "лош" с "лошите" и "добър" с кифлата си (а.к.а. - "Милу").
Според мен, пък, е много по-убедително да третираш хората еднакво. А също така и себе си. Самоиронията е другото качество, което уж всички притежават, но, за съжаление, никой не практикува....
Когато си посветил живота си на сарказма и скандала нямаш никакво право да се преструваш на непорочен. (виж, обратното е позволено. Изисква се богата фантазия да излъжеш другите, но три пъти по-богата да излъжеш себе си....)
Длъжен си да приемаш всички клевети в името на лошата репутация!
И защо?
Защо толкова старателно се набутваме в калта и се представяме в ужасна светлина?
Защото е модно. (От няколко века насам. Примерно 21)
Защото няма нищо по-важно от това да бъдеш некадърен циник, който не е нищо повече от недостойно копие на тези, които са имали смелостта да оправдаят всички слухове.

The Fame Monstress

Добър ден от мен. Или може би нощ.
Както винаги, ще се въздържа от безсмислени уводи и оправдания.
Такава съм си - не се задържам никъде за дълго. Аз съм номад и живея в четири чанти.
Поне веднъж в годината стоварвам куфарите в ъгъла на някоя нова празна стая, чиито стени чакат боядисване и имат нужда от прозорци.
Обвързването с хора и предмети ме плаши. Да принадлежа само на едно място, само на един човек, би значело, че съм ничия. Най-вече че не притежавам себе си.
Не оставих прощално писмо, защото този път не искам да бъда намерена. Не бягам от другите, бягам от себе си.
Тези, които обичам, ще си ги взема. Другите ще ги забравя.
Когато за пръв път се измъкнах тихомълком си мислех, че няма да се удържа и ще се върна рано или късно. Че няма да издържа без тия хора, без тия спомени.
А се оказа, че няма нищо по-лесно от това да се махнеш.
Освен от тези, които обичаш.
В крайна сметка, каквото и да са ти направили, не можеш да им се сърдиш вечно.

Знам, че няма дума monstress. Но пък ми харесва как звучи.
Всички гоним слава, дори и да не си го признаваме. Младост, красота, богатство....
Всеки иска да е един Дориан Грей, който уж прилага на практика теориите на Хенри.
Глупсотта е заложена в човешката природа.
Говорим с клишета, рекламираме се.
Пишем безсмислени постове в безсмислени блогове, само за да бъдем забелязани и оценени.
Или се крием от познатите си, натяквайки сами на себе си, че не сме като тях.

Всъщност се крием в славата си.
Когато се превърнеш в търговска марка другите не виждат какъв си всъщност. Особено ако под грима няма нищо.
Всички се продаваме. Не непременно за пари. Но го правим.
Затова всички морални устои и приказки за честност отиват по дяволите.
И в крайна сметка психясваш и те натикват в усмириелна риза в някой диспансер. Поне докато не го закрият и не пуснат лудите на свобода - ей така, още с усмирителните ризи.
Не се чудете на тия, които си говорят сами. Не, това няма общо с диспансерите. Хорицата просто си имат wireless слушалки. Скоро ще имаме микрочипове в главите си и от ушите ни ще стърчат антени. Нищо чудно и да позеленеем и като стъпим на Марс, местните жители да се разбягат, пищейки: "Ааааа! Зелени човечета!!!!"

Както и да е, отивам да си наточа ноктите и да злоупотребя с алкохола.
Лека ви нощ. Или ден, всъщност.....