Артистът и Обществото

Не всеки би могъл да е артист, независимо какво разправят злите езици.
Гледаш ги всички тези драскащи, пищящи или мацотещи хора.... Бездарни и фалшиви, като лошо направени театрални декори.
За обществото не си артист, ако поне веднъж не си се опитал да се самоубиеш. Когато няма скандал, няма и публика. Обществото жадува за зрелища, но все пак те заклеймява като твърде драматизиращ и луд.
Нима не живеем за това общество? Нима не творим за него?
И никога не сме достатъчно добри. Кой ще ми каже необходимия брой опити за самоубийство, достоверните дози скандал и скука? Защото съм скучна, ако не живея като уличница и съм фалшива, когато съм наистина уличница.
Някой ще ми каже ли какво искат хората?
Може би е нужно да умра, за да ме оценят подобаващо. Нима не са били всички отритнати?
И Бетховен, който е прерязал струните на пианото си, и Моцарт, когото Салиери е отровил, и самия Салиери, осъзнаващ краха си пред гения на съперника си, и Вагнер, който е проституирал, за да уреди изпълнения на композициите си, и Шопен, който е избягал в Англия, за да съкрати живота си, и Бах, когото са отрекли, понеже е свирил с палец.... И още хиляди.
И аз.
Да бъда ли скучна? Или да се погубя?
Не мога да кажа, че не ми пука. Пука ми, и то много.
Може би това е чистата Бетховеновска мнима мизантропия, която ме кара да осъждам другите и същевременно да живея за тях.
Защото иначе какъв би бил смисълът на едно изцяло гоцентрично съществувание?
Кои сме ние сами по себе си? Кои сме ние сред Вселената?
Човек за човека е вълк.
Ако ние сме вълци, то вълците какво са?
Може би артисти.
Или Общество.
Защото ние сме и двете - и герои, и маса рушители.
Зависи само от гледната точка....